За Крис

„Преди много време написах книга за живота си. Тогава разбрах колко трудно е да пишеш нещо за себе си в минало време, когато животът продължава и днес. Но ето накратко най-важното.

Роден съм през 1994 година, на 18 април, в малкото градче Етрополе, намиращо се в полите на Стара планина. Аз съм второ дете в семейството на Нели и Гриша Григорови и имам по-голяма сестра – Бетина.

Малко след раждането ми се установява, че имам проблем с очите. След множество медицински прегледи е поставена диагноза Микрофталмия. Родителите ми търсят мнения от най-авторитетните специалисти, но всички са единодушни, че няма лечение на това заболяване. Постепенно семейството ми свиква с моя проблем, а аз започвам да опознавам света с останалите си сетива. Към слепотата се добавя и още един проблем: На четиригодишна възраст започват счупванията на краката. Установява се, че имам меки и чупливи кости и диагноза Остеогенезис имперфекта – рядко заболяване, засягащо детските кости. Опитват се различни лечения – с растежен хормон, с оперативни интервенции и заздравяване на костите с метални импланти, рехабилитация… Чак след деветнадесетата ми година счупванията намаляват и костите са стабилизирани, но поради многото травми десния ми крак е с 15 сантиметра по-къс, а се получава и изкривяване в гръбначния стълб. След няколко опита за прохождане с ортопедични обувки и протези, избирам инвалидната количка като моето най-безопасно средство за предвижване.

Връзката ми с музиката е от най-ранното ми детство, в което, вместо игрите, с които моите връстници се забавляват навън, аз си имам радиото и голяма кутия с аудиокасети.

Първата ми професионална изява бе, когато бях на пет години. Бях поканен да стана част от музикалната школа на Виолета „Вили Рай“, която тя създаде с тогавашния си съпруг Горан Йекнич в читалището на родния ми град. Школата бе събрала най-талантливите деца от района и правеше два концерта годишно, в които ние, нейните ученици, се представяхме пред публика. Школата продължи седем години, а аз бях част от всеки концерт, независимо от здравословното ми състояние. След 2006 година Вили и Горан се посветиха на студийна работа в София. Те ме поканиха и за първия запис в студио.

През 2002 година за първи път научих, че има училище за незрящи в София. Вече бях навършил осем години и изоставах с година от другите първокласници, а никой дотогава не ни беше предложил къде да уча. Оказа се, че жената, която съвсем скоро щеше да е мой начален учител, Галина Петкова, има роднини в селото на дядо ми по майчина линия. Госпожа Петкова ми показа брайловата азбука и първа ми отвори вратите към самостоятелното четене и писане.

В продължение на три години учих в Училището за ученици с нарушено зрение „Луи Брайл“, където усвоих ценни умения, запознах се с важни за мен хора и разбрах, че слепотата не е преграда към познанието и към създаването на връзка с другите. Разбрах, че има много начини за справяне, които незрящите са отработили и прилагат успешно навън и вкъщи. Разбрах, че слепотата е един различен поглед към света, който те предизвиква да се вгледаш в себе си и да проникваш в същината на нещата, незаслепен от външния им облик.

През 2005 година написах и първия си по-голям литературен опит – книжката „Моят живот“, издадена 2006 година с помощта на Съюза на независимите български писатели и преиздадена в тираж от 14 000 копия три години по-късно. Поглеждайки към тази книга днес, за мен тя е не толкова ценна със съдържанието си, а с това, че ми даде увереност да пиша, да се развивам. Така през 2007-2008 година написах и романа за юноши „Хог и неговата банда“, вдъхновен от историите за морски приключения. Книгата бе издадена през 2010 година, след дълго търсене на спонсор.

От този момент нататък написах много неща, но нямам смелост да издам книга, защото след много четене разбрах колко отговорно нещо е писането и как в днешно време то винаги трябва да има много ясна идея и цел на какво иска да научи читателя. В друга секция на сайта ще можете по-нататък да четете чернови на неиздадени книги, които чакат своето време.

След тригодишното обучение в училището за незрящи, предложиха на моите родители да бъда преместен да уча в родния си град. Тогава много се говореше за интегрирано обучение, а в следващите години още няколко мои съученици бяха приети да учат наравно със зрящите. Това обучение има своите предимства и недостатъци. За мен бе полезно, че бях предизвикан да свиквам в една среда, неподготвена за незрящ ученик и да сравнявам два различни подхода на преподаване. Почти всички ученици и учители бяха добронамерени към мен и ми помагаха, доколкото им позволяват силите, за което им благодаря. Успях да премина два класа за една година, с което преодолях изоставането с една година. След шести клас ми се наложи да премина на индивидуална форма на обучение от вкъщи с явяване на годишни изпити, тъй като имах сериозни здравословни проблеми. Подготвях се самостоятелно, с учебници на брайлова азбука, с брайлова пишеща машина, скенер и компютър. Обучих се да работя с компютърна програма за незрящи – синтезатор за българска реч. Абонирах се и за аудио списания и аудио книги. Не спирах да чета литература на брайл. За мен тази азбука за незрящи е най-доброто средство за образование, което не може да се измести напълно от електронните и аудио книги.

През 2007 година се случи превратно събитие в моя живот: Получих покана за участие в „Шоуто на Слави“. Това бе най-гледаното вечерно предаване в България и за мен означаваше много, че съм стигнал дотам. След това участие, навсякъде хората ме разпознаваха. Поканиха ме в няколко музикални събития и ме включиха в няколко телевизионни репортажи.

През 2008 г. семейството ми се обърна с молба до кампанията „Българската Коледа“, за да подпомогне финансово лечението на костното ми заболяване. В продължение на три години се извършиха важни операции, които стабилизираха костите и спряха тяхното изкривяване. В знак на благодарност, участвах в два от концертите на кампанията, бях едно от нейните лица през 2008 и 2009 година и помагах с каквото мога, за да насърча хората да бъдат щедри към децата в нужда, какъвто бе и моя случай.

През периода 2009 – 2011 година участвах в много благотворителни кампании, шоу програми, концерти, развлекателни събития, фестивали в България и чужбина, телевизионни формати. Запознах се с Ники Кънчев, който пръв ми даде ефир като радиоводещ в своето следобедно шоу по „Дарик радио“. Срещнах се с екипа на вестник „24 часа“, които ми предложиха да преиздадат автобиографията ми и със средствата от продажбите да подкрепим талантливи деца с увреждания от социални домове. Бях част от кампания на ООН като посланик в Европейската година за борба с бедността и социалното изключване – 2010. Запознах се с фондациите „Старт“ и „Сила за живот“, които организират фестивали за хора с увреждания, и се включих в тях. По линия на фондация „Сила за живот“ бях поканен на сходен фестивали в Полша „2010 г.“. Бях отличен с почетните знаци на община Правец и община Етрополе през 2009 година. Подкрепих тв водещия Део, който спечели благотворителното издание на „Вип брадър“ през 2009 година и спечелих в негово лице истински приятел. Известни български композитори „Явор Русинов, Димитър Атанасов, Развигор Попов, Красимир Гюлмезов, Орхан Мурад, Владимир Ампов – Графа“ ми подариха свои песни. Получих много жестове на внимание от цяла България. Националният ансамбъл по художествена гимнастика ми посвети медалите от голямо международно състезание и ми направи множество подаръци. Семейство Томови ми дариха жилище в Пловдив. Посетих много непознати за мен места, докоснах се до опита на много хора. Но заедно с това, аз разбирах, че не съм подготвен да бъда публична личност. Не съм узрял, за да създам свой медиен образ, а той бе създаван от медиите, които пък следват обществените нагласи, а нямат желанието или възможностите да им повлияят. Преминах през труден период на израстване, в който разбрах, че твърде рано ме застигна славата и имам нужда от почивка, в която да преосмисля живота си.

Отдадох се на повече учене и общуване със съучениците си. През 2011 година посетих сградата на европейския парламент в Страсбург, заедно с група ученици от Етрополе, представяща България в проекта „Евроскола“, целящ да ограмоти младите хора за работата на европейските институции и за това колко е важно да изразяваме своите позиции, за да влияем на решенията на национално и международно ниво.

През 2012 година бях поканен да вляза в управителния съвет на фондация „Сила за живот“, а година по-късно аз и моите колеги, заедно с фондация „Клуб на готините баби“, инициирахме кампанията „Колкото повече, толкова повече“ в подкрепа на студенти с увреждания от социално слаби семейства или израснали в социални домове. Тази кампания продължи активна дейност пет години, събра много дарения и подпомогна обучението на десетки млади хора със стипендии. Средствата се събираха на годишни концерти в София и чрез други по-малки събития по кампанията. След това фондация „Сила за живот“ временно преустанови дейността си.

След като през 2013 година завърших средно образование, избрах да уча Българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Този избор не бе случаен. Интересите ми в хуманитарните науки се проявиха още през 2006 година, когато започнах да събирам диалектни думи от всички краища на България. След това прехвърлих интересите си към лични, фамилни и селищни имена, а накрая и към чуждите думи в българския език. Ежедневното четене на художествена литература, събирането на книги за българско словесно народно творчество, заниманията с журналистика, желанието да преподавам български език и литература на ученици – всичко това постепенно наклони везните към този път. Много хора смятаха, че ще избера музикално образование, но музикалните академии не бяха достъпни за инвалидна количка, а и филологията можеше да даде многобройни възможности за професионална реализация, каквито не се предлагат за музикантите в България. Освен това, музикалната журналистика дава възможност да се учат много нови неща и в двете посоки, а работата в радио винаги ме е привличала.

Така през 2015 година се свързах с екипа на онлайн радио „Брайл FM“ – социално ориентирана медия, в която работят предимно хора с нарушено зрение. След опознавателни разговори, директорът на радиото ме покани да сътруднича там, както и да имам свое предаване. Така аз влязох в този екип, а три години по-късно, през 2018 година, когато вече бях завършил следването си, ми бе предложен договор като служител в радиото. През всичките тези години свършихме много полезна работа заедно, минахме през много трудности, правехме всичко възможно да сме алтернативното убежище на гласовете за промяна на статуквото, търсещи решения на проблемите. Моите колеги продължават да работят все така усърдно. А в началото на 2021 година за мен дойде момента, в който да потърся друга форма на реализация. Благодаря на целия екип на „Брайл FM“ затова, че дадоха най-доброто от себе си, за да ме подтикват да опознавам спецификата на журналистическата работа и сам да мога да извличам ценната информация и да я поднасям на аудиторията. Не знам доколко съм успял, но съм сигурен, че това е била важна част от моя път.

През последните години направих много опити да започна преподавателска работа в училище. Работата в клас не е невъзможна за мен, а дистанционната форма във време на пандемия също е напълно постижим начин да достигаме едни до други. Нагласите към хората с увреждания ще се променят тогава, когато сред тях има повече хора, които искат да допринасят, да работят и да дават от себе си на околните. С такава нагласа и аз опитвам да намеря мястото си в образователната ни система. За съжаление, все още има твърде много предразсъдъци и недоверие. Все още страхът от евентуално мое несправяне с учителските задължения кара училищните директори да не предприемат тази стъпка да ми дадат шанс. Ако и в следващите години нито един опит не успее, ще търся възможности да създам своя школа, чрез която да покажа на практика резултатите от своя труд и че избора ми на професионално ориентиране не е бил грешка.

В последно време активно се занимавам с редакторска работа в сферата на аудио книгите. Работата с живото слово е отговорна и също ме научи на много неща.

Имам усещането, че тепърва ме очакват приключения. През 2021 година предвиждам много неща, макар да знам, че променливата обстановка винаги може да размести плановете. Според мен човек винаги трябва да гледа в перспектива и да не губи инерция, за да може по-лесно да приема всяко ново предизвикателство.“