Часът на специалиста: Фолклорът и поп-фолкът: Традиции и практики, част II

В този материал продължавам темата за отношението между понятията поп-фолк и фолклор.

Първата част

Се върнах много назад във времето, за да опитам да намеря корените на описаните явления. Тук продължавам от мястото, до което бях стигнал, като акцент ще бъде българският фолклор и циганската музика на балканите и у нас.

Циганската музика

Независимо от забраните на властта, циганската музика продължава своя живот в България. Не е учудващо, че и тук тя е най-добре позиционирана в селищата и махалите с най-голям процент ромска общност. Малко известен факт е, че през 1959 година естрадната прима Лили Иванова пее в продължение на две седмици с цигански оркестър, а това я подтиква да търси професионална реализация в София.

Един от най-видните представители на циганската музика в България е цигуларят Хасан Чинчири (1932 – 1993). Неговото наследство като композитор не е голямо по обем, но е огромно по значимост. В репертоара му влизат много стари цигански песни както от български цигани, така и на роми от цял свят. Негова е репликата, че българските цигани могат да изсвирят унгарския чардаш, но унгарските цигани не могат да изсвирят български кючек. Споменаваме Чинчири тук, защото по-късно негови песни ще намерят нов живот в нашия поп-фолк.

Хасан Чинчири обаче е от онази генерация музиканти, която повече изпълнява не кючеци, а тъжни и бавни цигански песни, с тежки текстове и провлачени мелодии, наричани отново по турски маанета. В това отношение той е в противоречие с Ибро Лолов (1932 – 2015), който пък набляга на кючеците. Повече за Чинчири научаваме от тази публикация на „24 часа“, които взимат повод от изказване на популярен собственик на футболен отбор.

След началото на 70-те години „Балкантон“ издават десетки плочи с цигански песни и танци. Това се случва, тъй като циганската музика започва да се издава и в съветска Русия. През 1979 година в България е издадена плоча на Ирина Чмихова, озаглавена „Руски и цигански романси“. През 80-те години става популярна българската певица от турски произход Йълдъз Ибрахимова, която включва в репертоара си и много популярни цигански мелодии. През 1981 година излиза плочата „Цигански песни“ в изпълнение на Иво Барев и Асиба Кемалова. Цигани навлизат и във фолклора, като най-ярък представител е вече споменатият акордеонист Ибро Лолов, а на по-късен етап кларинетистът Иво Папазов – Ибряма. Не бива да забравяме и друг талантлив кларинетист – Младен Малаков. Смята се, че Борис Карлов (1924 – 1964), който също е с ромски корени, пръв в българската народна музика въвежда акордеонът. Трайчо Синапов (1942 – 2014) е още едно име на акордеонист, което не бива да се пропуска. Български народни мотиви и циганска музика все повече се доближават, особено с утвърждаването на смесени сватбарски оркестри и най-вече от края на 70-те години. Причината тези оркестри да са по-близо до потребностите на градската култура е, че те единствени се препитавали на пазарен принцип по онова време. А отношението на циганите към народната музика се обяснява с това, че на Балканите, за разлика от Западна Европа, циганите са уседнали от поне пет-шест века и са имали повече време да привнасят от основната култура в своята.

По същото време популярни на балканите и с много издадени плочи са музиканти като Сали Яшаревич, Мустафа Шабанович и Шабан Байрамович. Последният се счита за автора на една от най-популярните цигански песни – „Джелем джелем“. А в едно свое интервю той твърди, че и „Месечина“, считана за песен на Горан Брегович, също е негово дело. Македонката Есма Реджепова продължава да е сред най-известните ромски певци на балканите, като нейна песен е добре познатата „Чае шукарие“. Популярният сръбски певец Шабан Шаулич (1951 – 2019) се ражда и израства в мюсюлманско семейство, живеещо в град Шабац в западна Сърбия.  Той е добре запознат с циганската музика, а някои източници твърдят, че има смесен произход..

Така, пряко и косвено, в България и около нея, циганската музика набира все по-голяма популярност както сред цигани, така и за широка публика. Като музика на отхвърлените и различните от статуквото, тя се превръща в показател за идентичност. В нея се припознават много хора, които се бунтуват срещу канонизираната естрада и срещу властта като цяло. Но същевременно това е и музиката на забавлението. Тя все още не е толкова припозната на стадиони и в концертни зали, но става музика за маса и за танци. И докато през ранния ни социализъм е възприета като екзотика и като част от многообразието в големия комунистически интернационал, след това тя променя коренно своята роля. Ние, българите, в по-голяма степен припознаваме бързите цигански песни, които по-често имат шеговити и игриви текстове.

По много особен начин, през осмиването и през забавната песен, това най-добре се вижда от плочите, издадени в началото на 80-те години от Тодор Колев (1939 – 2013). Тези плочи, продавани в стотици хиляди копия, възраждат стари цигански песни, най-често в популярния размер 9/8, наричан разговорно „варненска деветка“. Голяма популярност придобиват „Камион ме блъсна“, „Сто кила ракия давам“, „Черно море“, „Шуменски влак“ и други. Те стават основа и на много фолк хитове от 90-те, изпети от различни изпълнители като Руси Русев, Румяна и други. Тодор Колев пръв в съвременна България демонстрира как тази лека музика може да стане част от забавна програма с пародиен характер – нещо, което в по-късни години ползват шоу програми като „Клуб НЛО“, „Ку-Ку“, „Каналето“ и други.

Самият Тодор Колев по-късно не припознава себе си като певец на поп-фолк, но винаги казва, че от малък е слушал циганската музика, наблюдавал е оркестри в Шумен и Варна и дори сам се е включвал с цигулка в няколко забавни програми. Ето какво говори той през 1999 година:

Тодор Колев: „Това, което аз правех, бе смях в залата, който не стихваше. Моята музика бе смешна. Никога не съм пял цигански песни насериозно, да не говорим за простотиите, които днес се пеят. Разликата е в това, което искаш да кажеш. В моята музика присъстваше темата за малкия човек – един Чаплинов герой, който иска да се мери с големите и да се прави на велик.

Освен показател за идентичност, музиката на циганите е и бунт срещу все по-силната им сегрегация от страна на социалистическата партия. Първите прояви на това явление се виждат в началото на 80-те години. През 1984 година официално е забранено публичното изпълнение на циганска музика, което е само повод тя да търси нова изява. През същата година, в рамките на кампанията за смяна на имената, по данни от проучване от началото на 1985 г. 255 хиляди турчеещи се цигани са били принудени да сменят турските си имена с български. Около някои квартали, населени с цигани, са изградени метални огради и те са обособени като гета. Всички тези по-строги мерки са в опит да се поправят грешките от некачествен контрол по изпълнение на интеграционните политики преди това, но става тъкмо обратното. Едно от изразните средства за самоопределение и борба против властта е музиката, която съпътства циганите навсякъде. Разказвам всичко това, защото то ще обясни някои моменти от бъдещия развой на поп-фолка.

Сватбарските групи и оркестри

Сватбарските групи и оркестри са малки състави от музиканти, които са обикаляли страната и са забавлявали най-вече гости на войнишки събирания и сватби. В повечето случаи те са инструментални, но има и групи със солисти. Най-голяма популярност имат те в южна България, и по-конкретно, в тракийската фолклорна област, откъдето произлизат. Тъкмо в един такъв оркестър, „Тракия“, се изявява кларинетистът Ибрям Хапазов, преименуван след Възродителния процес на Иво Папазов. Избрах техен кючек от 1985 година, който, макар и с лошо качество на звука, ще ви покаже как се засичат народната и циганската традиция още преди да се заговори за поп-фолк. Още подобни примери ще чуете и по-нататък.

На сватбарските оркестри ще посветим и други материали. Тук само ще кажа за най-популярните сред тях. Счита се, че първото средище, от което тръгват тези оркестри, са съборите за тракийска музика в Първомай и Дълбок извор. Сватбарски групи се появяват още през 30-те години.

А поколението, развиващо традицията през 50-те и 60-те години се е учило тъкмо от тези по-стари музиканти.В общи линии, четириъгълникът, образуван между градовете Пловдив, Асеновград, Хасково и Първомай е онзи център на сватбарската музика, откъдето са почти всички сватбарски оркестри. Почти всяко по-голямо село до Първомай има своя група. Оттам са групите от селата Ахматово, Крушево, Брягово, Бяла река и други.

Повечето популярни сватбарски групи и оркестри могат да се чуят тук.

През 60-те години популярни стават Първомайската, Садовската и Леновската група.

През 70-те и 80-те години се създават още Конушенски народен оркестър, Асеновградската народна група, както и оркестрите „Козари“, „Канари“, „Марица“, „Славяни“, „Тракия“ и други.

В края на 80-те популярни стават още и „авлигите“, „Младост“, „Тръстеник“, „Орфей“, „Родопи“, „Искра“, „виевска фолк група“ и много други. Наричат оркестрите сватбарски, защото са малобройни групи –  между пет и десет души и основно свирят по частни тържества. Поради своята свободна форма и разнообразие, официалната критика има негативно отношение към тази музика. Дълги години тя е била изолирана от медиите и от фолклорните фестивали. Но благодарение на виртуозните музиканти, тези групи и оркестри биват постепенно припознати като символи на народната песенна традиция.

Чак през 1985 година комунистическата власт допуска учредяването на фестивал за сватбарската песен – надсвирването в Стамболово. Според някои автори, това се прави в опит да се изолира все по-нарастващото влияние на сватбарската музика и да се отслаби нейното противопоставяне с високохудожествените образци, създавани от ансамблите и хоровете, подкрепени от държавата.

Паралелно със сватбарските оркестри в южна България, в северната част на страната градската култура и фолклорът се срещат в духовите оркестри. И там традициите са стари, както показах в предишната част.

Фолклорът и новите експерименти

Народната музика след 1985 година тотално променя своята посока във връщането си към потребностите на обикновените хора. Все повече хора живеят в градовете, селското стопанство и селския бит са с все по-малка роля в живота им, традициите и обичаите се отделят като нещо капсулирано в миналото, което е различно от настоящия градски бит. Тези процеси се случват постепенно и в продължение на много години, но в края на 80-те, в съзвучие с политическите събития, те придобиват значимост и стават съвсем очевидни.

Не е случайно, че след началото на 80-те години се активизира значително етно джазът. И докато в Югославия Владко Стефановски концертира с групата „Леб и сол“, у нас творят „Бели, зелени, червени“, „Динамит браз бенд“, вокална група „Траяна“, Йълдъз Ибрахимова (преименувана след Възродителния процес на Сузана Ерова), а първите си авторски албуми записва и кавалджията Теодосий Спасов. ФСБ правят няколко песни, превърнали се в хитове, в които също включват фолклорни елементи – „Пъпеш“, „Няма как“, „Високо“. Всички те смесват фолклора с джаза и по-рядко с рока. Но тъй като тези песни са припознати от определена малка аудитория с повече познания за музиката, все още е в твърде начален етап осъзнаването, че смесването на фолклора с мотиви от поп музиката е онова, което може да има масов характер, да излезе от територията на апокрифното разпространение и постепенно да се пренесе в медиите и на музикалния пазар. За да се случи това е нужно цяло десетилетие.

И така, докато по света обикалят фолклорните ансамбли и показват върховите постижения на обработен фолклор, на местна почва народната песен среща градската култура и спешно и без отлагане подлежи на репродукция, която да е в съзвучие с новото време. Така сватбарските оркестри стават все по-важни за обикновения българин.

В социалистическа България битува мнението, че песен от определена област най-добре се изпълнява от хора, живеещи на територията на тази област и израснали с музиката на коренното население там. Това твърдение не е далеч от истината. Но това е в една идеална ситуация, в която приемаме, че културата е от затворен тип, всеки певец взема главно от музиката на областта, в която е роден и не общува с традициите на другите области . Това се насърчава от управляващата политическа класа и обслужва нейни цели и т.н. В новата градска култура е по-слабо изразено регионалното обособяване и се приема, че понятието народна песен е достатъчно не само да обобщи цялата страна, но и да представи всеки от регионите в нея. Така понятието за народна песен всъщност започва да се размива. Създават се много авторски песни на фолклорна основа, които стават по-популярни от много народни образци. Много от народните хора, които и до ден-днешен са най-разпознаваеми, са дело на Ибро Лолов, или със запазен негов аранжимент. За градския човек, незапознат издълбоко с музиката, е все по-трудно да разграничава народна от авторска мелодия, диалект от авторски текст с вмъкнати изрази от стария български език.

Сватбарските оркестри се появяват, защото има огромна нужда от тях. Те правят авторска музика, изпълняват също и фолклор от всички краища. Покрай размиването на фолклорното начало, в репертоара им постепенно се наместват и песни от Сърбия, Гърция, Румъния. Първоначално сформирани от музиканти, свирещи на народни инструменти, постепенно към тях се присъединяват и барабанисти, клавиристи и китаристи. Акордеонът и кларинетът вече отдавна са припознати като инструменти, с които свободно може да се изсвири народна музика. Принос към вкарването на акордеона в тази музика имат най-вече циганските оркестри в Югославия, а там той бива пренесен по сложен и дълъг път, който няма да проследяваме тук. А принос за включването на китари и барабани в свиренето на народна музика има най-вече оркестър „Димитровград“, който пък се вдъхновява от сръбски образци.

Ето какво казва в едно свое интервю Даниел Спасов – музикален журналист и изпълнител на българска народна музика:

В годините, когато имаше едно по-централизирано дирижиране на развитието на фолклорния жанр, всички усилия бяха за това да се инвестира в ансамбловото музициране. Другите неща бяха строго прецизирани. Формата беше определена. Такъв оркестър ще те съпровожда, тази песен ще пееш, другата – не. Аз съм заварил това време, в което отиваш, даваш нещата, с които си одобрен за солист, и от 10-15 песни ти се одобряват две. Ти нямаш право да кажеш какво мислиш – как да изглеждат, с какъв съпровод да бъдат. Решава комисията в радиото. Тя работеше доста високо-художествено, но малко строго схематично. И тук се стигна до една умора, до това, че липсваше песен, която да се запее в по-свободна среда. Прекалено висока култура се създаде тогава, за световната концертна зала. Тук имаше нужда от една по-човешка, нормална, площадна песен, а това го нямаше. Това време роди изключително висока култура и високи постижения,  създаде личности като Филип Кутев, Красимир Кюркчийски, Николай Кауфман, Стефан Кънев, Петър Льондев – едни невероятни композитори, създали облика на съвременната българска музикална култура, базираща се на традицията. Това го позна света, а у нас обикновените хора не. След промените от десети ноември 1989 г. се стигна до другата крайност. Като се отприщи тази възможност всеки свободно да прави, каквото си иска, дойдоха хора, които нямат никаква култура и музикална грамотност. Хванаха по един синтезатор и започнаха да си правят музика. Това бяха пародийни опити, но те не бяха свързани с натрупванията на нашата традиция, а с опита, който съседни страни бяха постигнали.“

От една страна имаме големи ансамбли, създадени по съветски модел и представящи сценично изкуство, отдалечено от обикновените хора, от друга – сватбарските оркестри.

Ако трябва да обобщим, това е време на пресищане от фолклора такъв, какъвто е правен дотогава. Време, в което се търсят алтернативите му, но не може напълно да се избяга от основата. Все по-често се отправя любопитен поглед навън, за да се проучи какво правят съседите, а се поражда и желание да не оставаме по-назад от тях.

В третата част ще представим музиката на балканите през 80-те години и как точно българските музиканти реагират на нея в последните години на социализма у нас, когато контролът отпуска юздите.

1 comment

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *